България според всичките си конституции – Търновската от 1879 г., Димитровската от 1947 г., тази от 1971 г. и сегашната от 1992 г. – е еднонационална държава и не определя наличието в нея на малцинства. Тя признава принципа на гражданствеността – всички граждани, независимо от своя етнос, се ползват с равни права и задължения. Етническите свободи в България още от Освобождението във всички законодателни актове и международни договори се третират като религиозни свободи. Етническата политика се изразява в сравнително широкото използване в частните взаимоотношения на майчиния език, както и правото на изучаването му и на печатни издания. Образованието до 9.09.1944 г. е било частно и държавно, с право на изучаване на майчиния език 4 години, а по-късно 7 години, като с развитието на образователното дело са се създали и гимназии и институти за подготовка на учители.
Друг метод за решаване на етническите проблеми е размяната на население.
а) България и Турция взаимно си обменят население от двете страни на границата.
б) През 1913 г. и след Ньойския договор става размяна на 46 000 гърци от България и 200 000 бежанци-българи от Тракия и Македония.
в) По силата на Крайовската спогодба са разменени 60 000 българи и около 100 000 румънци.
В България не са отбелязани тежки насилия срещу различни етноси от рода на етнически погроми и масови погроми. Специален е случаят с българските помаци. До 9.09.1944 г. има две преименувания – първият път през 1912 г. и отново през 1942 г.1
В общ план българският политически елит няма ясна, последователна и дългогодишна политика по етническия въпрос. Етническите проблеми в България се решават конюнктурно с оглед на тесния партиен интерес или на текущата ситутация. “Нелепо е да се заличи фактът, че на българските земи са се раждали и живели хора с различно вероизповедание и на различна етническа принадлежност”. До това прозрение стига българският държавен и партиен ръководител Тодор Живков през 1993 г. Политиката на водената от него в продължение на над 30 години партия спрямо различните малцинства той резюмира така:
“От абсолютно несъстоятелната съветска постановка, възприета от Димитров и Червенков, за многонационална България се беше стигнало до също невярна теза – един етнос, една култура, бит, религия, обичаи”2.
Политиката на БКП спрямо политическите и религиозните малцинства се гради именно на горните тези. Двата подхода имат по същество една и съща цел: етническото и религиозното хомогенизиране на българския народ. Докато привържениците на първия подход тръгват от предпоставката, че уеднаквяването ще протече след една фаза на “разцвет” на националните и културните различия, привържениците на втората теза изключват “разцвета” и прокламират отсъствието на каквито и да било отличителни белези.
Отношението към помаците е особено показателно за разбирането на партийната политика относно етническите малцинства. Статусът на помаците между мнозинство и “национално” малцинство се обуславя от факта, че тяхната общност се дефинира на първо място чрез принадлежността им към ислямската религия. Помаците никога не са признати за национално малцинство или националност3. Така те попадат в парадоксалната ситуация да бъдат третирани като малцинство, макар официално да не са. Стават пробните обекти за една политика, насочена към частично отстраняване на етническата идентичност. Същата политика се прилага в големи размери по-късно и при турците, но дава различен резултат.
Съществена промяна на етническата политика в България настава при изграждането на социализма. Конституциите от 1947 г. и 1971 г. съдържат разпоредби, с които се гарантира равенство пред закона, защита от дискриминация и защита на етнокултурата – религиозна, езикова и културна самобитност на етносите4.
В периода 1948-1953 г. от България емигрират 40 000 евреи. Изселват се и 15 000 арменци, както и 40 000 бежанци от Гърция и бившата югославска република Македония. Студената война слага голям отпечатък върху етническата политика в България. Изселват се големи маси български турци, в периода 1950-1951 г. – 154 000 души, 1969-1978 г. – 130 000 души. Тези изселвания за запазване еднонационалния характер на България, следват практиката на Турция да прибира периодично население, приблизително равно на естествения прираст.
Българските турци работят в кооперативните стопанства (отглеждайки главно тютюн и други интензивни култури), в животновъдството, в строителството и мините. През 60-те години на ХХ в. почти всяко турско семейство построява собствено жилище със съвременно обзавеждане, радио, телевизор, електричество, хладилник, закупува лека кола. Относително свободната изява на идентичността е осигурена от края на 40-те до началото на 70-те години на ХХ в. чрез5:
1) 1000 основни турски училища
2) 7 гимназии с преподаване на турски език и задължително изучаване на български език, литература, история и етнография
3) Девическа гимназия с преподаване на турски език в Русе
4) Педагогически институти за подготовка на учители по турски език в София, Разград и Кърджали
5) Излизащите на турски език повече от 10 вестника и 1 списание
6) Предавания на турски език по БНР
7) Театрите на турски език в Хасково, Шумен, Кърджали и Силистра
8) Създадената качествена турска интелигенция
Във висшите учебни заведения има квоти по отделните специалности за турски студенти, които влизат с отделен конкурс. В държавните и окръжни организации работят около 1000 турци и още няколко хиляди в общинските селски и градски органи. Естественият прираст е много висок – 14,7 на 100 в селата на Кърджалийски окръг при средно 2,7 на 100 за страната и само 1,9 на 100 за българското население.
Политиката спрямо ромите изпитва известни колебания. От края на 40-те до началото на 70-те години на ХХ в.се полагат грижи за утвърждаване на тяхната идентичност. Циганите се приобщават, от края на 50-те години се ограмотяват, настаняват се на работа, обхванати са от здравните и социални грижи на държавата, но без да е преодоляна сегрегацията. Те навсякъде обитават цигански квартали и махали-гета. В градовете живеят при по-добри санитарни условия, децата им посещават задължително училище до 7-и клас. Циганският етнос за пръв път напуска номадския начин на живот. Създават се ромски културни организации, вестници, ромски театър “Рома”6.
Въпреки по-високата степен на цивилизационен живот, етническите групи продължават да живеят затворено със свои обичаи, родови връзки, бит и не се интегрират с българското население.
През 1973-1974 г. е проведена масова кампания по преименуване на българо-мохамеданите, придружена с насилие. През 1984-1985 г. започва кампания за насилствено преименуване на българските турци. 900 000 български граждани са принудени да сменят имената си. Преименуването се извършва без съпротива на българското население, за което помага историческия фон на проблема, според който присъствието на турско малцинство винаги се приема в българското съзнание като резултат от историческите събития.
Рухването на социализма в България се съпровожда през 1988-1989 г. със засилена съпротива на турското население против възродителния процес. Тази съпротива има две нива:
– нелегални съпротивителни организации – серия от атентати
– граждански петиции, гладни стачки, организиране на протестни демонстрации7.
В периода 1989-1997 г., в периода на тежка икономическа криза около 400 000 души се изселват в Турция. В резултат на икономическата криза, изострена след 1989 г., безработицата покосява най-напред ромите – около 50% от тях са безработни – а след това турците и българомохамеданите, сред които безработицата обхваща около 40% от работоспособното население. Безработицата сред тези етнически групи е трайна поради липса на каквато и да е квалификация на онази част, която е израснала през последните 15 години, и няма съвременна профисионална реализация. Расте неграмотността и особено незнанието на български език, което води до още по-голяма сегрегация на етническите групи от българското население. За тежкото социално положение на тези три най-масови етногрупи причината е и в ниското им образование.
За етническите малцинства в България и отношението на обществото към темата може да съдим по едно изследване, проведено от септември 2001 до януари 2002. То се базира на проучване съдържанието на етническите публикации в 7 национални и 7 регионални всекидневника. За изследваният период са регистрирани 5400 публикации, от които 3282 в националните и 2118 в регионалните издания. В изследването се констатира, че сред „етническите” публикации преобладават отнасящите се за турците и ромите, със съответен дял 79.7%, в националните издания, и 75.8%, в регионалните, което съответства на тяхното реално място в демографската картина на българското население. Около 80% от публикациите за българските турци са с политическа тематика, докато българските роми са представени предимно като генериращи криминални и социални проблеми (60% от “ромските” публикации). Създадените негативни обществени нагласи спрямо ромите утвърждават отрицателвия им “образ”. Темата за интеграцията на ромите присъства сравнително рядко. Останалите около 25% от етническите публикации се разпределят главно между евреи и арменци. Другите етнически малцинства, като „македонци”, българо-мохамедани и руснаци присъстват сравнително рядко в регионалните издания, а власи, каракачани и гърци се срещат в единични случаи.
Еврейската тема на страниците на вестниците “Дума” и “Демокрация” протича под формата на спор за “историческата истина” и се оказва употребена за извличане на политически дивиденти.
Арменската тема пък се свързва с такива събития като взрива в хотел “Амбасадор”, оправдаването на Еди Минесян за убийството на автокрадец, победите на Армен Назарян на Олимпиадата в Австралия, юбилеят на в-к “Ереван” и годишнината от приемането на християнството в Армения. Руската тема присъства с изгонването от България на няколко руски граждани - Майкъл Чорни, Хайрулин, Ширков и др.
Македонската тема пък се свързва с книгата на Божидар Димитров “Десетте лъжи на македонизма”; делото срещу България в Страсбург, заведено от активисти на ОМО “Илинден”; идеите за “нов Берлински конгрес” на лорд Дейвид Оуен и тиражираната в скопския в-к “Нова Македония” карта за размяна на територии и “договорените” политически граници на Балканите. Единствено на страниците на в-к “Струма” намира място реакцията на ОМО “Илинден-Пирин” срещу извършеното, през март 2001, преброяване на населението в България. Като цяло, доминира нагласата, че вътрешните противоречия трябва да се тушират и, че югозападната ни съседка следва да се подпомогне за ограничаване и потушаване на етническия конфликт на нейна територия. Доминират повече опасения от бежанска вълна и прякото ни въвличане в конфликта чрез войски или паравоенни доброволчески структури, отколкото от възможни сепаратистки акции.
Етническите теми и днес продължават да занимават общественото внимание, основно чрез медиите. Сбиване тревожи цял квартал в Добрич, а участващите в мелето цигани са Все по-отчетливо се добавя и македонската тема, при това с нови насоки и поведение. Освен случая с несправедливо осъдената Спаска Митрова, придобила българско гражданство, общественото внимание и институциите на двете държави бяха ангажирани с поредния опит за налагане на псевдоисторически македонски претенции. Вицепремиерът на Македония Абдулаким Адеми посочи, че всяка институция трябва да внимава с текстовете, влияещи на междуетническите и международни отношения и имиджа на Македония пред международната общност. Това стана по повод представената, на 17 септември, 2009, в Скопие, "Македонска национална енциклопедия" на Академията на науките (МАНУ). Излязла под редакцията на академик Блаже Ристовски, тя представя македонската визия за националното, политическо и културно минало и съвременност. В нея Пиринския край е посочен като неразделна част от “македонската автономия” и се говори за “асимилация на македонците в България”. Инициативата бе подкрепена от премиера Никола Груевски. Реакцията на албанските партии накара ЕС да се ангажира с въпроса, дали не е застрашен мултиетническия характер на държавата. Македонски политици и интелектуалци не пропуснаха да атакуват Гърция и България, които не признавали малцинствата с тяхната етническа, духовна и езикова идентичност. Лидерът на македонците в Гърция Павле Васкопулос(партия „Виножито”) обвини гръцката пропаганда и призова за реформа в образователната система и медиите, защото “чрез тях става запознаването с други нации и култури”. От ОМО „Илинден-Пирин” също разкритикуваха „радикалната” политика на България към малцинствата, потискането на “македонщината” и шовинизма, за което заплашиха страната ни със съд в Страсбурги двете страни” и припомни, че САЩ вече имат изработена позиция по въпроса. Вероятно, от решаването на този спор ще зависи приемането на Македония за член на ЕС.
У нас продължава тенденцията властите и институциите да бъдат обвинявани в неефективност, конспиративни заговори и Българските турци са добре интегрирани в българското общество, като до средата на 80-те са обект на непрекъснато обгрижване от държавата и нейната политика. Проведеният т.нар. “възродителен процес” и намесата на редица чужди фактори допринесе за възраждане на турското етническо самосъзнание на българските турци. Тяхната съпротива, изразена понякога с най-остри форми, включително тероризъм, принуди репресивните органи да ангажират цялата си мощ за разкриване мрежата на инспирираното от чужди специални служби движение и извършителите на терористични атаки в различни части на страната. Това изостри до крайност междуетническите отношения и наложи присъствие на въоръжени отряди на МВР в някои райони на страната. За изпускане на напрежението послужи даденото право на изселване на българските турци, от което се възползва най- активната и радикална част от тях.
Започналите след 1989 политически промени в страната позволиха на българските турци да вземат активно участие в политическия живот посредством своята партия Движение за права и свободи (ДПС), с председател Ахмед Доган, която успешно се вписа в националния политически и управленски елит и даде свой принос към политиката на прехода в страната. Макар постепенно моноетническият модел да беше разчупен, под влияние на промените в социалната и политическа среда, въздействието на редица обективни и субективни фактори създадоха предпоставки политическата тежест на ДПС да бъде застрашена. Появиха се НДПС, двете мюфтийства - все процеси, върху които ръководството на партията, както изглежда, не може да влияе. Сезгин Мюмюн, от активен член на ДПС, а после коалиционен партньор на ГЕРБ и сподвижник на Емил Кошлуков, в крайна сметка стана политически партньор на Иван Костов. По тази линия беше направен и опит да се създаде нова партия на помашкия етнос.
Успоредно с нарастване недоверието към добре познатите от началото на прехода партии и политици, общественото доверие се прехвърли към нов политически субект с лидер, обграден от неособено известни имена и с неособено ясна визия за бъдещото управление. Станали заложник на прехода, институциите, призвани да защитават националната сигурност, не смееха да се интересуват от битието и поведението на българските малцинства. През годините, те бяха подлагани на критики, атаки, реорганизации и кадруване, инициирани и задълбочавани от политическата класа. В новото социално стратифициране техните представители отстъпиха далеч назад и надолу. Това ги принуди да поддържат „окопна война” за оцеляване, което разви у тях синдром за вина и стремеж за оцеляване на всяка цена. В подобна ситуация никой не предлага мащабно информационно, институционално и инструментално осигуряване на рисковете и заплахите за националната сигурност, особено когато с подобно поваедение рискува да си спечели лични противници сред силните на деня.
България още не разполага с инструментален (регламентиращ) и институционален (наблюдаващ и разрешаващ) капацитет за решаване на етническите и национални конфликти. Дори лидерите на участващи в политическия живот и властта партии нямат съответната подготовка и разбиране за важността на проблемите, свързани с националните и етнически конфликти, поради което импровизират свободно, предизвикателно и опасно по темата. Последното се отнася и за представителите на институциите и медиите. Нито една гражданска организация не се ангажира открито със случаите; нито един експерт, интелектуалец или общественик не излязоха своевременно с достатъчно ясна позиция. По този начин междуетническите конфликти лесно могат да станат причина и за ескалиране на междудържавни конфликти За да бъдат контролирани, управлявани и разрешавани, е необходимо: активно участие в глобализацията на производствено-икономическата, политическата и културната сфера; съблюдаване принципа на мирно съвместно съществуване, признаване правото на свободен избор и многовариантност на общественото развитие; активно участие в международните усилия за снижаване нивото на военно противопоставяне; участие в интензивното социално-икономическо развитие; усъвършенстване на собствената система за сигурност; гарантиране на регионалната и общата сигурност; признаване ролята и усилване ефективността на международите междуправителствени организации; съблюдаване на човешките права; недопускане интернационализирането на вътрешните конфликти и на държавна намеса в чужди конфликти; противопоставяне на агресивни идеологии; недопускане намеса във вътрешните работи на страната; противопоставяне на опитите за доминация на която и да било държава от региона; отстояване на националните интереси и сигурност; ясно определяне и защита на икономическите интереси; отказ от териториални промени и претенции; гарантирана защита правата на всички граждани; недопускане пренасянето на външни конфликти на наша територия; грижи за подобряване жизненото равнище на хората.
Етническият модел на етносите има особена политическа характеристика. След промените от 10.11.1989 г. се създава партията ДПС8. Още в началото тя се оформя като етническо-религиозна партия с влияние в районите, където живеят български турци и българомохамедани. Става реален фактор във българския обществен живот, присъства със свои кметове, общински съветници, депутати, министри и чиновници във всички нива на държавния и общинския апарат, прониква в дипломацията, армията и полицията. Оформя се като либерална умерено-центристка прозападна, атлантическа и европейска партия. ДПС изиграва важна и решаваща допълваща роля. Та се определя като балансьор при съставяне и сваляне на правителства, при президентски избори, при важни правителствени промени. ДПС е лидерска партия. От основаването й до началото на 2012 г. несменяем лидер е Ахмед Доган, който проявява очевидни интелектуални, политически, организационни качества и висока култура, която го откроява сред политическия елит. ДПС се утвърждава като национално отговорна партия.
Голямо преимущество на развитието на етническите проблеми в България е техният мирен характер. Българските президенти, правителствата, ВНС, ОНС, гражданското общество разрешават проблемите на прехода с нормални, законни средства. И досега мирният европейски начин на решаване на етническите проблеми прави впечатление на наблюдателите, особено на фона на въоръжените конфликти, придружаващи развитието на етническите и националните въпроси при разпадането на Югославия и Съветския съюз. В тази връзка се появи терминът “български етнически модел”9. Специфичното за него е мирния характер при решаването на етническите проблеми в страната, интегрирането на турския и ромския етнос в управлението на различни нива, опитите за преодоляване на сегрегацията на етносите. Но именно в тези области – интегрирането на етносите, издигане на тяхното жизнено равнище и побългаряване на техните граждански и политически структури – се крият основните недостатъци и проблеми на етническия въпрос в България. Недостатъкът на българския етнически модел се крие в това, че със създаването на етнически партии той задълбочава сегрегацията на етносите и те виждат своето благополучие не в общото развитие на страната, а във възможността тяхната партия да направи нещо особено само за тях10.
1. Живков Т. Етносът: опит за социологическа характеристика. – сп. Социологически проблеми, 1985, № 1.
2. Марушиакова Е. Отражение на етническите процеси върху празнично-обредната система в съвременността. – сп. Етнология, 2002-2003, № 5-6.
3. Марушиакова Е., В. Попов. Циганите в България. С., 1993.
4. Мизов, М. Ромите в социалното пространство. С., 2003.
5. Митен, Петър-Емил. Социализационният кръстопът. – В: Морал и социализация на децата и младежите в България. – сп. Български фолклор, 1999, № 1-2.
6. Морино М. Републиката, гражданството и дискриминациите (френският модел). – В: Етническото многообразие и обединяваща се Европа. С., 2005.
7. Пампоров Ал. Демографски характеристики на ромските миграции в България. – сп. Население, 2002, № 1-2.
8. Ракиджийска Т. Социалната цена на трансформацията и адаптацията на българското общество в процеса на евроинтеграция. – В: България: интеграция, трансформация, модернизация. С., 2007.
9. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. 2. Мюсюлманската култура по българските земи. Сборник, С., 1998.
10. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т. 1. Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Сборник, С., 1997.
Участници