Немалко съвременни държави се разпаднаха, а други се тресат от етнически конфликти, като за това не са виновни съставляващите ги етноси, а провалите в провежданата от управляващите политика, недооценяваща етническия фактор1. В търсене на форми за социално и политическо самоутвърждаване, при най-малкото изменение на социално- политическите условия, етносите реагират с повишена активност в политическите и социални процеси, стремейки се да докажат и съхранят жизнеността си. Практиката сочи, че етносите често се явяват по-устойчиви общности от държавите, които населяват Благоустрояването на етносите във всяка държава трябва да бъде задача за политиците. В този аспект, етносите се явяват едновременно субект и обект на политиката. Както е известно, науката пристъпва към сериозното изучаване на конфликтите едва от началото на 70-те години на ХХ век, макар историята на войните, етническите сблъсъци и тяхното влияние върху политиката на държавите да занимават човечеството от столетия. В много страни националният въпрос остава сложен, вътрешнополитически проблем. На Балканите например, няма държава, в която да не се наблюдават прояви на национализъм и етнически претенции. Тези отношения са тясно свързани с политическите, социалните, религиозните, екологичните и др. Именно в политиката се изразяват и реализират много важни интереси на етносите. По правило, междуетническият конфликт е и социален. Възникнал между представители на отделни социални групи, от различни етноси, той може да доведе до конфронтация между самите етнически общности.
За възникването на етническите конфликти е необходимо наличието на три фактор:
национално самосъзнание;
критична маса от обществени проблеми, оказващи всеобхватно влияние върху националния бит;
политическа сила, способна да използва в борбата за власт двата предходни фактора
Етническите групи се борят за по-широк достъп до социалните, икономически, политически или културно-символически ресурси. Междуетническите конфликти, които имат дълбоки исторически корени и традиции, засягат подсъзнателно хората и силно се влияят от религиозните различия. Изходът от тях може да варира от компромис до използването на сила. При разблокирането им е най-добре да се избягва външното вмешателство и да се осигури правото на свободен избор за всяка от страните. Създаването на системата за регулирането им пък следва да съчетава институционален и инструментален подход
Съвременният етнополитически конфликт има скрит период на натрупване и разгръщане на противоречията. През този период се формира етнополитически потенциал, участниците осъзнават своя статус, съпоставят го с другите, определят отношението си към тях и решават въпросите за властта и преразпределението на материалните ресурси. Недоволството от собственият статус актуализира историческата памет и стереотипите на междунационалната вражда.
В условията на ерозия на социалните връзки се засилва ролята на националността като традиционно значим канал за социална идентификация. Национализмът може да служи за политическа мобилизация, като примамка, поставена от политическите партии. Така, сред причините, пораждащи етнополитически конфликт, може да бъде посочена и “политизацията на етническата солидарност”.
Възможни са следните източници на етнополитически конфликти:
изчезване на сдържащите фактори, отслабване на политическата власт или външна заплаха;
исторически наследени междуетнически отношения;
борба за лидерство в рамките на етническата група;
влошаване на икономическата ситуация;
ниско ниво на политическата и обща култура2.
Етническите конфликти представляват сериозен риск за политиката. Когато се определя “индексът на политическия риск”, винаги се обръща внимание на етническите и религиозни различия; социалното неравенство; наличието на политически плурализъм; радикализмът; състоянието на властта; мащабите на антиконституционните действия; нарушенията на правовия ред и др. Анализът на вътрешните икономически фактори характеризира икономическото развитие на страната и определя уязвимите области, а този на външните определя степента на влияние на ограниченията върху вътрешната икономическа политика. Несъвършенството на демократичните институции и преломният момент в историческото развитие обуславят ролята на личния фактор.
Съществено е влиянието на политико-териториалните образования, притежаващи определен икономически потенциал, национален състав и опиращи се на исторически, политически, културни и религиозни традиции. За да овладеем конфликтите, е необходимо да познаваме основните и второстепенните участници; пространствените граници на конфликтното взаимодействие; фазите в развитието на конфликта; структурните граници, определящи основните и второстепенни участници; социалната среда и обективната обстановка; обекта на конфликта; функционалните взаимовръзки между структурните елементи и времевите граници.
За възникването и развитието на конфликтите въздействат четири групи фактори и причини: обективни, организационно-управленчески, социално-психологически и личностни.
В основата на всеки конфликт стоят конкретни противоречия. Обект на конфликта може да бъде материална, социална или духовна ценност, към чието овладяване, притежаване и използване се стремят опонентите3. Особено важно е той да бъде правилно дефиниран, защото лъжливият обект затруднява разрешаването на проблемите. Необходимо е да се определят и условията, в които действат участниците в конфликта. Основните функции на всеки конфликт могат да бъдат конструктивни и деструктивни. Деструктивните функции оказват подчертано негативно въздействие върху психическото състояние на участниците, съпровождат се с насилие и травмират опонентите. Понякога отношенията въобще се прекратяват. Конфликтът се вкоренява в социалния опит на личността и групата, мотивира търсенето на насилствени способи за решаване на проблемите и влияе отрицателно върху развитието на личността и доверието
Сред конструктивните функции са отстраняване на противоречията, осветяване на нерешените въпроси, оценка на индивидуално-психологическите особености, тестване на ценностната ориентация, мотивация, насоки на дейност, освобождаване на психическо напрежение, развитие на личностите и техните отношения. Конфликтът протича във времето, преминавайки през етапи, в които възниква, развива се и заглъхва. Към тях спадат латентният период, включващ възникване на обективно проблемна ситуация, нейното осъзнаване и стремежът към разрешаването и с неконфликтни средства; открит период, който включва инцидент; ескалация; балансирано противодействие и спиране(същински конфликт); завършек на конфликта - преход от противодействие към търсене на решение и прекратяване на конфликта, посредством разрешаване, урегулиране, затихване, отстраняване или преминаване в друга форма. След конфликтният период пък включва нормализацията на отношенията. Информацията има решаващо влияние върху развитието на конфликтите. Всеки от участниците има собствена субективна представа за обекта4. У тях се формират информационни модели за: конфликтната ситуация; мотивите и възможните действия на противната страна; собствените мотиви и възможности; представата, която според тях другите имат за конфликта; целите на страните и др. Процесът на конфликтно взаимодействие представлява и обмен на информация. Ключът за разбирането на конфликта лежи в изследването на информационната среда, в условията и под въздействието на която те възникват, развиват се и завършват. Много специалисти смятат, че медиите влияят върху градуса на напрежението в обществото, формирайки нагласи за употребата на насилие или пък за неговото осъждане.
Гелнър Ъ. Нации и национализъм. София, Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1999.
Грекова М. “Етнически предразсъдъци и дискриминация: от сегрегация към “образователна интеграция” на деца от ромски произход в България”. В: Иновативна социология. София: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 2007.
Van Dijk T. A. Discourse, Racism and Ideology. La Laguna: RCEI Ediciones. 1996.
Van Dijk T. A. New(s) Racism: A Discourse Analytical Approach. In: Cottle, S. (Ed.), Ethnic Minorities and the Media: Changing Cultural Boundaries. Maidenhead: Open University Press, 2000.
Участници