Защо темата за малцинствата присъства така често във всекидневието? Не е ли тяхното съществуване най-естественото и закономерното в едно нормално демократично общество?
Като противовес на този въпрос не бихме ли се чувствали уютно и удобно, ако погледнем на малцинствата не просто като на група, а като на отделни хора, които са ни равни по права и достойнство? Настоящата ми теза предлага един начин да се приближим до разбирането за неизбежността от съществуването на малцинството. То е закономерно и повсеместно явление – част от обикновената житейска логика. Всеки от нас е член на дадено малцинство (семейство, професионална група) и едва тогава – на едно евентуално мнозинство.
Академичните среди и още по-голяма степен – политическите – не са успели да се обединят около едно общоприето определение за малцинствата. В международен аспект въпросът изглежда толкова деликатен и сложен, че Съветът на Европа е разработил Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, без дори да е дефинирал предварително основния обект на документа – националното малцинство. Според една от дефинициите, за която се счита, че е близо до разбирането, възприето в Съвета на Европа, малцинството е “група по-малка по-численост спрямо останалото население в дадена страна, членовете на която група имат специфични етнически, религиозни или езикови черти, отличаващи ги от останалото население, и които се ръководят, дори ако това не е показано явно, от волята да запазят своята култура, религия, език”.
Не съществува и универсално разбиране за механизмите на възникване и организация на малцинствата. Според едната теория малцинствата се формират на основата на изконни, същностни, вродени трансцедентни идентичности, вътрешно присъщи на членовете на групата. Това са т.нар. “примордиалисти”1.Според теорията на “конструктивистите”2, малцинствата са устойчивисоциални образувания или конструкции, способни да се приспособяват, но не изцяло податливи на съществени промени. Тази дефиниция подчертава социалната необходимост от ефективна самоорганизация и обособяване от общностната група в по-малки общностни единици. “Инструменталистите”3 считат, че малцинствата се формират около алтернативни характерни черти според целите на момента. Тези черти се издигат в символи, обособяващи границата на групата, което е резултат от активна манипулация от страна на заинтересовани политически лидери и представители на определени икономически интереси.
Разбирането на малцинствата като неразделна част от демократичното общество дава следните предимства:
а) Дава възможност да търсим смисъла на създаването и обособяването на всяка група, която е малцинство, в стремежа й към постигане и удовлетворяване на определени интереси по най-ефективен начин4.
б) Дава възможност да се погледне и на другите от гледна точка на малцинствата.
в) Показва се съществуването на различните интереси, състезаващи се помежду си и намиращи израз в някакви обединения от малцинства.
г) Дава се възможност да се погледне на принадлежността на индивида към дадено малцинство като на негов личен въпрос и избор.
д) Стремеж към опознаване, увеличаване на собствената сигурност и конкурентноспособност, намаляване на страха и предразсъдъка от срещата и общуването с неизвестното5.
е) Малцинствата също се състоят от малцинства, тяхната хомогенност е само привидна и съществува само в недобре осведоменото човешко съзнание.
ж) Защитата правата на малцинствата се свежда до правото им равностойно да се конкурират с мнозинствата в една общност, където ресурсите са ограничени и която се стреми към развитие в интерес на всички свои членове.
Един от класиците в световната етноконфликтология, Доналд Хоровиц, чиято книга “Конфликтът между етническите групи” е настолно четиво за мнозина специалисти, отбелязва, че нито държавниците, нито обществениците са готови за нарастващата роля на етничността. От 90-те години насам, главен въпрос при дискусиите по темата е, дали тя е източник на конфликти, поражда ли ги, сама по себе си, или се въвлича, използва и дори конструира, с цел използването и в борбата за постигане на други цели. Другият теоретичен въпрос е за същността на етническия конфликт и критериите, според които той може да бъде отделен от другите социални конфликти. Определяйки основите на своята концепция за етническия конфликт, Робърт Липшуц пише: “Това, което се нарича етнически конфликт, е, ни повече, ни по-малко, борба за държавната власт. Действително, в периода на разпад на полиетническите държави (характерен процес за 90-те години на миналия век), шансът да получиш достъп до властта забележимо се увеличи”. Безспорно, конфликтите на етническа, национална и религиозна основа имат дълбоки исторически корени. Регионът ни традиционно се определя като зона на висок риск за сигурността поради опасност от сливане на организираната престъпност с политическия и подземен свят, сепаратистките движения и глобалния тероризъм. Организираната престъпност открива на Балканите възможност за успешна дейност поради слабостта на държавите и техните институции и голямата корупция. Сепаратистките движения често са повлияни от престъпните структури и интереси. Намесата на геополитическите и други фактори, които изваждат пред скоби защитата на правата на малцинствата и правото на самоопределение, генерира тенденция за формиране политически представителства на престъпните структури. Като техни стратегически цели нерядко се очертават и великодържавни проекти И сега в България ежедневно се решават различни конфликти, включително от етнически тип. Друг е въпросът, дали се съзнава този проблем, неговата важност, с какъв багаж от специфични знания и култура се подхожда, колко са ефективни или безопасни действията на подготвящите или взимащите решенията. Важно е онези, които на практика се занимават с въпросите, свързани с конфликтите и тяхното управление, да притежават интердисциплинарни познания и култура, да обменят опит и т.н. Свършеното до момента следва да се обобщи и систематизира като теория. Теоретичните модели на етническите отношения ще са необходими за ефективно прогнозиране, опознаване на тяхната динамика и търсене на изход, както и за изследване на конструктивния или деструктивен потенциал на етническия конфликт. За съжаление, политици и управленци очакват от своите съветници или изследователите готови препоръки за бързо решаване на проблемите и дългосрочните стратегии не ги устройват.
В името на отговорността за бъдещето, трябва да се организира активно и съзнателно взаимодействие за:
създаване на национална държавно-обществена система за ефективен етноконфликтологичен мониторинг и сътрудничество;
разширяване на конфликтологичната подготовка и образование;
разширяване и съчетаване на практико-приложните и научни изследвания с интердисциплинарен подход;
уеднаквяване на определения, категории, терминология и методологични подходи;
популяризиране на организацията, проблемите и усилията;
отказ от използване на силови методи при решаване на етническите конфликти;
привличане на експерти и управленци, наблюдавали, изследвали, изучавали и разрешавали различни конфликти;
обобщване, изследване и анализиране на данни, свързани с различните форми на конфликтност;
привличане на политици и управленци към научно-изследователска дейност, участие в разработки и изследвания;
разширяване и използване резервите на гражданските и обществени структури.
1. Асман Я. Културната идентичност. С., 2002.
2. Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите. Сборник. С., 1992.
3. Донев Д. Тенденции в развитието на качествени характеристики на населението в България в периода на икономически преход. – сп. Население, 2002, № 1-2.
4. Драганов М. Евроинтеграцията и националната държава: теоретичното предизвикателство на разноликата действетелност. – В: Глобализация, евроинтеграция, национална държава. С., 2003.
Участници