Стратeгически измерения на социалната политика

Основна цел на регионалната политика на Европейския съюз (ЕС) е укрепване на процеса на икономическо, социално и териториално сближаване (кохезия) на регионите и страните в Съюза чрез намаляване на различията между нивата на тяхното развитие. Прилагането на тази политика има положителен принос към цялостното икономическо развитие и просперитет на Европейския съюз.

Политиката на сближаване изисква планиране на развитието и постигане на реален напредък за повишаване на конкурентноспособността и увеличаване на заетостта в регионите. За целите на сближаването се прилагат структурните инструменти на Европейския съюз, които са насочени към осъществяване на  инфраструктурни проекти, насърчаване на инвестициите за производство, трансфер на технологии и ноу-хау, развитие на човешкия капитал и информационното общество в по-малко проспериращите региони и териториални общности. По този начин се преодоляват структурните дефицити в тях, подобрява се конкурентноспособността им и се създават условия за бърз и устойчив икономически растеж. Политиката на сближаване и регионално развитие е изключително важен израз на солидарността между страните в Европейския съюз.

На практика регионалната политика започва да се провежда след първото разширяване на Европейската общност през 1973 г., когато е създаден и Европейският фонд за регионално развитие. Поради разликите в традициите на отделните страни на Европейската общност тогава са приети три равнища на дефинирани региони: като инструмент на икономическата политика, като инициатор на политически подходи и като субект на осъществяване на инициативите на Общността. Регионите от Европейската общност са обособени по следния начин:

• Региони с проблеми на международно равнище - това са територии, обхващащи големи национални области и цели държави – например Гърция, Испания, Португалия и др.;
• Национално определени региони – те са елемент от управленската структура в отделните страни и имат значение за развитието на пространственото планиране и трансграничното регионално сътрудничество;
• Функционални региони – определени според равнището на социално-икономическото си развитие – депресивни индустриални региони, изостанали аграрни райони и т. н.

         При изграждането на регионалната политика на Европейския съюз се прилагат главно два подхода:

1. 1.          Неокласически компенсаторен подход, който изисква компенсирането на държавата членка за вноските й в Европейския съюз или за други загуби, произтичащи от членството й в Общността (например загуби от мита, такси, субсидии и др.), които биха могли да се използват за подпомагане на някои депресивни региони. Например този подход е залегнал в програмите СТАР и ПЕДИП, насочени към уреждане проблемите на засегнатите региони в новоприсъединилите се страни;
2. 2.          Преразпределителен подход, при който се постига по-равномерно разпределение на различните видове ресурси чрез икономически растеж, благоприятен за всички части на Европейския съюз. За това съдействат създадените европейски структурни фондове, чийто преразпределителен ефект е насочен преди всичко към отделните индивиди.

         Европейският съюз осигурява финансова подкрепа за постигане на целите, определени в Договора на ЕС, чрез структурните фондове и Фонда за сближаване, Европейската инвестиционна банка, както и чрез други съществуващи финансови инструменти.